Мазохист ли си, Господи?

Преди време се запознах с един от най-положително настроените хора на този свят. Жена, станала вече баба (както обича сама да казва), човек, който винаги намира на какво да се усмихне и приятел, на който можеш да се обадиш не само, за да се забавлявате заедно! Преди също толкова време, аз разбрах за нея, че обича да излива своите мисли на бялата страница, запълвайки я с не просто безмислено подредени думички. Рядко пише, рядко показва на друг написаното. Но аз мога гордо да заявя, че аз съм един от хората докоснал се до нейния талант. За това и си позволявам да публикувам едно от нейните последни творения. Правя го с мисъл, че България има нужда от повече такива хора! Има нужда да ни се напомня, че нашата страна ражда таланти дори във време, поставящо под съмнение всяка добродетел. Оставям ви сами да прецените дали съм права!

Обходил си с поглед земята, взрял си се в малко кьошенце, нагънал си пластовете във високи и ниски планини, описал си с пръст контурите на едно черно море, като вени и артерии си прорязал с реки терена и накрая си записал в светата кондика: тук ще валят напоителни дъждове и снегове, ще грее ясно южно слънце, сезоните ще менят облика си и ще дават шаренúя на материалния свят. Завършвайки пейзажа, Ти си замахнал артистично и си оформил картината с прекрасно изобилие от растителност, животински свят и природни дадености – пасторално и съвършено...
Там – долу, щъкали племена, които водили войни и обединения, създавали държави, падали под чужда власт, размножавали се, поемайки гените на всякакви нашественици. Твоята благодат ги е хранила и закриляла в оцеляването им и те хилядолетия са черпили от нея, запазвайки естествения ú облик. В 20-ти век, обаче, на железен кон пристига Технократ – създание безскрупулно, революционно настроено, помитащо с отровния си пушечен дъх всякаква свежест и идилия. Като пряк негов потомък аз ще извадя само едно сегментче от пъзела, наречен България.

Годината е 2009-та, лятна жега и отпускарски период. Бензинови и дизелови каруци кръстосват пътищата, обикалят дупките къде успешно, къде – не, но всеки е с направление и ясна ваканционна цел. Добре, че е другарят многознаещ Гугъл... Защото някои дестинации от нашата страна, карайки по друмовете, няма как да откриеш. Търси се отбивката за Деветашката пещера. Между селата Дойренци и Александрово някъде трябва да има табела...има...ама зад един разлистен неотрязан клон. Набиваш спирачки, връщаш се на задна и четеш: Деветаки. Завиваш, завиваш и търсиш... Очите ти са на четири. Все пак някъде трябва да има указателен знак. По серпентината забелязваме малка дъсчена стрелка с още по-ситен надпис. Ето и няколко спрели коли. А, това ще да е. Сменяме набързо джапанките с бързоходки и като малкия Мук се впускаме в поредното приключение. Зад мантинелата на острия завой се вижда пътека, а по нея изпружили шии и оплезили езици се изкачват туристи. Правилно сме се ориентирали въпреки липсващата маркировка. Който иска – намира. Ама, Божинко, навсякъде ли трябва да си блъскаме главите в дувара на българското безхаберие?! Вместо от всички благини, които си ни изсипал просто така, държавата ни, общините да изкарват пари, я гледай как само мрънкаме и вечно недоволство обладава душите ни. И така де, това гражданско отклонение няма нищо общо със стръмната пътека, по която трябва да се спуснем. Вече долу в ниското отново се чудим накъде да хващаме. Наляво – мост, разрушен. За него по-късно се разбира, че е направен от германците през II-та световна война, за да използват капацитета на пещерата за съхранение на боеприпаси. Бил е релсов, но сега са останали само основите му. Всичко желязно е „опасано” от „предприемчивия и прибран” нашенец. Знаем как строи немецът: здраво, надеждно и за години напред. Но вместо този път да се съхрани и да се ползва, нали е по-лесно да се унищожи и с някой лев, събран от скрап да се купят дърва за една зима, например. И това се случва през скорошната 2001 г. Примижваме срещу слънцето и на това. Обръщаме се надясно към непроходими шубраци и високи треви, провираме се между тях и излизайки се озоваваме пред входа на пещерата, официално открита през 1921 г.

Пристъпваш и дъхът ти спира. Вазов има една дума за това: чутовен. Чувстваш се нищожен, песъчинка сред великото тайнство на природата. Образуванието, вдълбано в скалите е грандиозно. Простор, въздух, вода и растителност... Да, не се чудете, част от джунглата отвън е припълзяла вътре.
В този момент свеждам поглед от омаята, която се е ширнала напред и нагоре. Достъпни до мен остават порутена къщичка, явно бивша портиерна за пазачите, дупки и ниши пълни с нечистотии и боклуци, стари жици, висящи безполезни, бетонни установки за нещо като релсов път, който е служел за пренасяне на незнайно какво. Има и още поражения: в широката част на пещерата са останали няколко циментови бетонни кръга с диаметър около 6м. Ошашавени сме! База на извънземни ли е било тук?! Ситен прах е посипал земята, вдига се под стъпките ни и оставя светли петна по снимките във фотоапаратите. Започваме да се чудим дали това не е някакво радиоактивно вещество. На толкова пакости сме се нагледали, за да си имаме винаги едно наум. Няма екскурзовод, няма информация, няма входна такса, няма кой да опази и съхрани този феномен. А през 1996 г. пещерата е обявена за Защитен обект — природна забележителност... Голямо вардене пада! Тя е една от най-големите в България с дължина 2 442 м, общата ѝ площ е 20 400 м2, височина - 60 м. Но поради липса на осветление, не може да се посети навътре, да се види реката и цялото майсторство на природния скулптор. Каквото успяхме да научим беше от приятеля Интернет. Добре, че всички пишат и споделят мнения, фотоси, видео.
След всички тези изнервящи заключения ми се приисква да седна на един бял пухкав облак, над пода на пещерата да се разстеле млечна мъглица, за да не виждам катастрофалната човешка намеса. Игнорирам я, защото искам да се насладя изцяло на тази прелест. Забравям за засекретения военен обект, за това, че е била използвана за съхранение на петрол и храни от държавния резерв, за разполагане на ракетни установки.
В нея са направени открития на някои от най–интересните останки от времето на неолита по българските земи. Обгръща ме древността, стъпките на миналото, вечността. Вълшебство, великолепие, съвършенство... По данни от прочетената информация, в пещерата има 11 отвора, но в достъпната за разглеждане т.н. светла част са по-малко. Чувстваш се като в храм, сътворен от най-великия майстор – природата. Хем си издигнат духовно, хем притиснат от канона на хомосапиенс, който създава ограничения, руши и смазва красотата както вътре в теб, така и наоколо.
Достъпът до пещерата от 1 юни до 31 юли е забранен, тъй като тогава е размножителния период на прилепите. Те обитават полусветлата и началото на тъмната част на пещерата. В привходните части са се настанили скални лястовици. Двата вида са си поделили пространството, а звуците, които издават, преплитайки се при навлизане в пещерата, съчетани с ехото на огромните зали са нещо уникално.
Не ми се искаше да ползвам в разказа си сведения от Уикипедия, но в крайна сметка съм смаяна от откритото там. Оказва се, че навътре пещерата е още по-прекрасна с няколкото си водопада, галерии, образувания, подземната река и огромна по размери площ. Жалко за всички нас, че не сме видели нищо от това...





небесна порта.









И такива ми ти работи, Господи... Седнах и си поприказвах с Теб. Единствено Твое е правото, привилегията и във възможностите Ти да даваш доброта, благост и красота без да се нуждаеш от възвръщаемост. Само ние можем да си раздаваме шамари и по двете бузи, дори да се удряме собственоръчно. Изливайки цялата благодат отгоре ни, очакваш да се съвземем. Мазохистите сме ние, не Ти. Несъвършенството и глупостта ни са безпределни.

Музиката е комуникация

Какво е музиката? За мен, тя е нещо повече от мелодия, която си тананикам понякога. Музиката е език, настроение, а за някои дори и начин на живот. Музиката е универсален способ за комуникация.
Повечето хора си имат любим стил музика, с който се идентифицират. Той е израз на вътрешните нагласи към света и почти винаги огледало на тяхната душевност. Независимо дали съответната музика има текст или не, тя създава или носи определени послания. Винаги, когато чуя балада, тя ще ми носи своето меланхолично настроение. Чуя ли класическа музика – се възхищавам на човешкия талант да създава. Бих могла да преведа още безброй такива примери, но не са важни те, а това, че всеки открива частица от себе си в музиката.
Не бих могла да поставя себе си само в един стил, тъй като стиловете са разнообразни колкото и човешките настроения. Това от своя страна позволява музиката да бъде използвана за комуникация. Независимо човекът, който стои срещу нас и това колко ни познава или не, той/ тя би могъл да усети настроението ни според музиката, която слушаме. Весели, тъжни, напрегнати – няма значение колко добре прикриваме себе си, музиката е огледало на душата и понякога дори на културата ни.
Само ако погледнем българския фолклор, ще открием музика – копие на историята ни. Хора, ръченици, бавни песни – всички те са израз на моментното състояние на човек. Той е искал да го изрази по някакъв начин и го е направил. Това, че и други са започнали да пеят, танцуват или просто да си припяват мелодиите е израз на сходни душевни състояния. Какъв по-добър пример за комуникация?
С помощ от музиката, хората си комуникират с велики личности като Моцарт, Бах и т.н. И това само в класическата музика, а колко други такива аргументи бихме могли да намерим? Моят отговор е много. Днес, знаем за много хора, които са оставили своя отпечатък върху историята, знаем и каква музика са слушали те. Когато се оприличаваме с тях, можем просто да си пуснем същата музика.
Много често се случва да чуем от приятели ( и самата аз съм го казвала), че някоя песен е написана „за тях”. Това в никакъв случай не е така, но тази музика докосва вътрешното Аз и ни доближава до артистите. Понякога дори ни кара да си кажем – ето, независимо, че е известен и той се чувства като мен. Единствената разлика е, че някой е съчетал точната мелодия и текст.
Изложеното до тук не обръща голямо внимание на текст, защото според мен, той не е определящ. Мелодията тази, която носи посланието. Независимо какъв език говорим или къде сме, чисто географски, ние комуникираме с други култури, личности и дори цели епохи благодарение на музиката.
В обобщение мога само да припомня историята за Вавилонската кула. Хората все още говорели един език и искали да достигнат боговете. Те от своя страна се ядосали и наказали да говорят различни езици, за да не се разбират. Но боговете са забравили съществуването на музиката. Тя е била, е и ще бъде универсален начин за комуникация между хората.

Музикални спорове на Блаканите

Преди време, с излизането на филма „300” започнаха ужасни спорове на тема оригинала на песента „Зайди, зайди ясно слънце”. Скандалите бяха грандиозни, но може би най-голямо доказателство за тези спорове можем да намерим в Интернет и по-специално в www.youtupe.com. Не обърнах внимание на случващото се, защото за такива спорове слушаме всеки ден било то за това, че Александър Велики и дори Кирил и Медоти са македонци.

Наложи ми се да търся една българска народна песен в Интернет и я намерих в същия сайт. Но това беше най-малкото, което намерих...

Съветвам ви да погледнете коментари пид песни като „Назад, назад моме Калино”, „Ах, къде е мойто либе”, "Йовано, Йованке" и т.н.

Аз попаднах на хиляди македонци, българи и дори гърци, които спорят на тема – национална музика. Най-печалното в цялата картинка не е споренето, а тона, с който става това. Съседни държави си разменят обиди на какви ли не езици. Най- впечатляващото е, че често всеки пише на своя език и всички се разбират. Според мен това е показателна за близост в културите и по-специално в националната музика. Държави, които без съмнение са част от Балканите, споделящи обща съдба в голяма част от историята си. Неща, за които трябва да се гордее всяка една от тях. В началото, когато започнах да чета коментарите и аз самата се ядосах, защото има невероятни мнения много далеч от истината за историята. Тогава обаче се замислих – чия истина? Означава ли, че хората в България учейки една история, Македония или Гърция учат друга? Знам, звучи парадоксално, че може да съществува повече от една история, но явно е така... Иначе не си обеснявам злобните споровете, които се водят.

Вместо да изпитваме чувства на задоволство и превъзходство за уникалната смесица от култури, която имат Балканите, ние ще се изтрепем. Не виждам смисъл. Всъщност има смисъл – подкрепяме с доказателства тезата, че на Балканите се намират страните от трети свят на Европа. Трябва ли да се гордеем с това?

Блогче

Днес, в световен мащаб има нас 100 млн. блога. Милиони хора споделят своите мисли, проблеми и впечатления в Интеренет пространството. Защо ли го правят? Предполагам, за да не се чувстват самотни или за да намерят други като тях. Истината като че ли няма значение...важното е, че всеки може да е автор, писател. Всеки има правото да бъде творец, да намира одобрението или противопоставянето на друг блогър.
Ето и аз съм тук...не си мисля, че ще бъда наповторима в написаното, но ще се радвам както на подкрепата, така и на критиките. Може би някъде из коментарите ще намеря и своята истина за живота и нашата така специфична, чисто географски погледнато, част на света - Балканите.

Моят ден

Какво е денят? Една малка, но изключително важна частица от нашия живот. В него всяка личност отразява своите мечти и желания. Желания за едно по-добро бъдеще, което ни предоставя неограничени възможности да осъществим мечтите си. Но не една и две истории са ни поучили, че когато човек реализира мечтите си, те от своя страна го унищожават, за това няма и пълно щастие…Това може би е и причината денят да е низ от нашите успехи и неуспехи, което не би трябвало да ни притеснява, а само да ни уверява, че наистина сме живи.
Всеки ден от живота ми е различен и изпълнен с весели и тъжни моменти, но именно това ми е помогнало да се превърна в тази силна и упорита личност, която съм сега.
Макар всеки път, когато някой ме попита как е минал денят ми да свеждам отговора си до това, колко е трудно и в същото време еднообразно ежедневието ми, аз вярвам в новото начало, което поставям всеки ден. В почти всички световни култури, денят с неговата основна асоциация – слънцето, са символи на светлината, на раждането на нещо ново, чисто или просто на живота. В Египетската митология например върховният бог Ра (богът на слънцето) се свързва изцяло с образа на деня и светлото начало. В други митологии, денят е символ на по-добрата част от човешката душа. Но всички тези появи макар и под различна форма на образа на деня, говорят само за едно – за човека, деня не е просто няколко часа от денонощието ,а нещо много по-важно…
Моят ден е една непрестанна изненада. Въпреки че повечето от времето си прекарвам затворена в някоя стая – работя или уча, аз се старая да се радвам на всеки един миг от светлата част на денонощието. И повярвайте това не е лесно! Съвременните хора сме подчинили дните от живота си на материалните ценности и сме спрели да се радваме на онези малки неща ,които без много усилия от наша страна могат да ни направят щастливи. Колко от нас се радват на детските усмивки, на цветята в парка или просто на пеещите птици? Малко! …А замисляли ли сте се защо е така? Аз самата до скоро не бях обърнала внимание на тези “малки” неща. Но според мен, в забързаното си ежедневие ние пропускаме основното предназначение на деня и сме принизили всички онези духовни възможности, които той ни предоставя до битово-материалните неща от живота си.
В този ред на мисли е много трудно да опиша един ден от моя живот, защото в мен започва да се бори желанието да опиша мечтания ден, но оглеждайки се около себе си осъзнавам, че съм в реалността. За мен е по-добре бързо да възприема реалния свят с неговите материални форми, за да не последвам участта на някои от най-великите български поети като Димчо Дебелянов например. От неговите творби разбира ме, че той е бил в почти постоянен конфликт с реалността. За символиста, действителността на деня е изживяна като нещо страшно и ужасно. От друга страна държа да отбележа ,че далеч не се сравнявам по творчески способности с Дебелянов, а го разглеждам в аспекта на неговата житейска съдба. Но човекът и неговата уникална личност са така устроени, че винаги да търси и желае недостижимото. Поради тази причина и аз не мога да се примиря, че моят ден в мечтите и този в реалността няма никога да се препокрият. Реалността е такава каквато я създадем. Ето че сме 21 век, а вместо да сме променили живота си към добро, ние сме успели да се отдалечим максимално един от друг. Свързваме деня с работата, която ни очаква, с задачите, които трябва да изпълним. По този начин денят минава незабелязано покрай нас без да сме успели да се порадваме истински на поне един лъч слънчева светлина, решил да се закача с лицето ни, защото сме се скрили зад черните очила на нашето ежедневие. Не виждаме, а и не искаме да погледнем нещо извън обхвата на нашето си мини общество, защото ни е страх да се срещнем с един различен от нашия живот. Това не е присъда и никой не е поставил ограничение на това как да живеем. За това аз искам да създам моя ден светъл, да поглеждам с гордо вдигната глава света и да вярвам в това, че мен ме очаква същото светло бъдеще, Защо ли?!?Моят ден не може да е само един, тъй като ние младите хора сме творци на своето бъдеще и на това на страната си. Нашите дни трябва да са много, за да можем да не ограничаваме своя размах в създаването на едно по-добро и по-красиво утре за нас и тези след нас в България. И един ден когато ни попитат за нашия ден ще можем с гордост да кажем, че той всъщност е бил цял живот!

Ценност

Какво означава думата “ценност”?Ако се допитаме до тълковния речник, ще открием, че тя се използва със значението на нещо стойностно и значимо, но в никакъв случай това не са пари. В някои от следващите си значения думата би могла да се използва и като духовни придобивки и дадености на едно общество. Но в крайна сметка значението на тази дума е променяно от всеки човек.
В ежедневието ,често употребяваме и слагаме етикет “ценно” на едно или друго нещо и макар без да осъзнаваме превръщаме материалното в наша ценност. Разбира се, не бих могла да сложа обществото ,като цяло, под един общ знаменател. Със сигурност ще има хора, които четейки, този текст биха си казали “Това не се отнася за мен! Аз знам кое е ценното в моя живот!” ….И дано е така! Защото аз поглеждам дома си и виждам, че съм станала роб на вещите…Има неща, за които бих казала, образно разбира се, че не мога да живея без тях и те са ценни за мен, но всички те са предмети.
Ако седна да разговарям с някого никога не бих пропуснала да спомена семейството като върховна ценност, но в забързаното ежедневие всички ние, хората на съвременното общество, забравяме да търсим и да ценим наистина стойностните неща в живота. Макар всичко това да звучи много тривиално, това е истината и никой не може да избяга от нея…..Всеки ден пропускаме да се порадваме на ценните и кратки мигове със семейството или с близък човек, да речем защото някой ни е ядосал в училище или на работното ни място. Не отиваме на изложба, театър или кино, защото си намираме друга работа, която много често е свързана с лежането пред телевизора. Или не забелязваме усмивката или жеста, направен за нас. За ценност приемам и възпитанието, което трябва да се даде на всеки индивид в началните ми години.
В крайна сметка, обаче се наблюдава един парадокс, а именно, че колкото повече се говори за ценностната система на обществото и в частност на младите хора, толкова повече тя се изражда. Като бих искала да се спра на един конкретен пример. Не малко са държавните, неправителствените и какви ли още не организации, които след няколкото случая на агресия между младежи вдигнаха голям шум, за това кой е виновен. Вината се хвърляше на учителите, които не забелязвали отчаяните ”викове” на децата в оценките, на средата …
Никой не се опитита да седне на една маса с няколко младежа и просто да си поговори с тях. Мога да кажа със сигурност, че макар да се провеждат толкова много срещи, за да се изяснят проблемите на съвременните младежи, всяка една завършва по един и същ начин. Възрастните започват да говорят и говорят и в момента, когато някой млад човек се опита да каже нещо върху него скачат същите тези загрижени младежта хора, обяснявайки че нещо не разбира и че неговите проблеми са малки проблеми. Накрая срещата приключва, хората се разотиват, пишат се проекти и се финансират едни или други програми насочени към младите хора, но те единствено остават нечути …Странно, защото днешните възрастни са вчерашните деца и малко или много са били със същите проблеми. Все пак ние, така нареченото “Бъдеще на България” сме просто умалени копия на по-големите от нас. И ако при нас думата “ценност” е започнала да губи своята конкретност, може би трябва да потърсим началото на това още при своите родители. А за да възобновим духовните измерения на ценностите, просто да го направим заедно, без да се разделяме на възрасти, защото в крайна сметка всеки един от нас иска едно също…да докаже себе си. По-добре да го правим без да си създаваме измислени кумири и идеали, ние просто сме такива каквито са нашите ценности.